A New ... Something

(Да, малко е пресилено това заглавие на публикацията, но не се сещам за друго по-добре определящо в момента.)
Не започвам от днес. Но и не исках да прибързвам. А ми се иска някак строго да си започна "наново", както се казва. Ще си направя и нов блог, в този има прекалено много тъга. Разбира се, всичко е част от моя си живот, не мога да го отричам, но това ще остане тук, пазено, като стар архив, в най-тъмното кътче. В новия упорито ще се старая да запазя светлината и спокойствието :-)
Макар че има неща, които и в момента ме натъжават. Това е част от играта, предполагам. Днес прочетох нещо много просто и мъдро в същото време: усмивката не винаги е знак, че си щастлив, понякога означава, че си силен!

Proud

Всеки елемент си има две лица; всяка дума има две значения, често противоположни... Така и с гордостта. Преувеличено заклеймена като човешко качество. Но като чувство е сред най-приятните, така мисля ;-) Трябва да бъдем доволни от себе си, как иначе бихме живяли щастливо ден след ден?! Себе си - това е всичко, което имам като даденост, хубава или лоша, всъщност.. от двете по малко :-) Затова цял живот се опитваме да бъдем по-добри! Колкото мога! Както мога! Искам да живея в мир със себе си, искам покой на духа, искам да се чувствам добре в тялото си! И тази вечер се постарах... :-)

I have been dead for so long..

... and no one seemed to care!
Но и никой не е длъжен, нали, особено ако теб самият не те е грижа, или по-точно, ако сам не се погрижиш. Започваш с малки нещица, дори едно такова малко нещо е достатъчно; това е началото, а няма как да се получи без да го започнеш; после още едно и колкото повече се трупат тези малки неща, толкова по-добре се чувстваш. Помогни на някого, така помагаш и на себе си! Купи си нещо, или купи на някого! Прочети нещо, което не знаеш, нима няма нищо, което да те интересува?! Говори с всеки от обкръжението ти, дори най-далечните познати, все пак това са хората около теб, хората, с които съдбата те среща всеки ден! (Вярвам, че не е случайно!) А и не ти струва нищо, нали?! ;-)

Stronger

Тези дни водих двубой със себе си. В този блог, а и в живота по принцип сме свикнали да сме по-съпричастни в тъгата, тогава като че ли чувстваме повече. И се чудих дали някой и защо би искал да чете колко съм щастлива, например. Всъщност нито съм на 7мото небе, нито пък крайно развълнувана ;-) Просто преосмислям много неща тези дни, в общи линии целия си светоглед. В крайна сметка реших да споделя, може би някой чете, и може би има нужда от това! Самата аз намерих вдъхновение в нечий друг блог ;-)
Много е хубаво чувството, когато онези малки, клиширани фрази наистина придобият смисъл за самия теб! В това се убедих напоследък. През последните години почти без да усетя си изградих някакъв перманентно печален образ, а никога не съм искала да се превръщам в трагичния герой от някой филм. А човек сам гради имиджа си, дори без да съзнава, ... най-вече тогава ;-) Определено не искам да съм момичето, което е винаги изпаднало в депресия, меланхолия, или безразличие! А ти?! Ще бъда силна, ще бъда съпричастна, ще бъда добра... в пълното значение на думата! От най-дребните до най-значителните неща; както с най-близките ми хора, така и с едва познатите!
... Така и със себе си! ;-)

Strength and honour

Днес. Както вчера. Обикновен ден. Събота. Сама съм. Сама реших как да я прекарам. Но с малко помощ успях да обърна негативното в положително. И нещо се случи. Ах, дано си спомням и занапред..
.. what doesn't kill you, only makes you stronger!
Всичко се връща!

24. септември, събота. Остава ми точно 1 седмица. Една. След това тъга, депресия, хапчета, самота. Тъжното е, че още преди 3 месеца започнах да се страхувам от това чувство, още по-тъжно е, че ще прекарам ужасена последните си дни "в покой". Трагично е, че там трябва да развивам занапред живота си. А най-трагичното е, че това не е животът, който искам. И да, не съм единствената с разбити мечти, надежди; не съм единствената, копнееща за нещо по-различно, за нещо повече, но това едва ли действително утешава някого. Апатия. Понякога ми се получава, но когато не успея да притъпя емоциите и мислите ставам нестабилна. Станах нестабилна. Ту задълбавам в проблемите, после пък се вкопчвам в нещо хубаво (което в повечето случаи е само измислица, илюзия, или просто нещо далечно), следва период на безразличие, клонящо към омраза на всичко, понякога наблюдавам и елементи на нетърпимост, яд, агресия. Все "приятни" неща. А не искам. Но, очевидно, в живота не можеш да си правиш списъци искам-не искам, а аз не знам какво да направя. И въпреки това наивно опитах да си направя такъв за лятото, това лято, което вече свършва и нищо не постигнах. И ако доскоро намирах утеха в "малка съм, има време", след няколко месеца ставам на 20! Не е малко с оглед на нищо постигнато, и никаква основа за развитие. Дори в социален план. Вече буквално на пръсти се броят, дори да сложа "мама и тати" пак се се събират на едната ми ръка. (Трябва да подчертая, че това не е самосъжаление, а разсъждение, при това сравнително хладнокръвно написано; знам, убедена съм, че причината за това е в мен!) Не искам да бъде така! Искам телефонът ми да звъни, когато цяла година нямам интернет. Следователно, трябва да се променя?! А къде останаха "бъди себе си" и "трябва да те харесват, такъв какъвто си", "да те оценяват, докато те имат, а не след като те загубят"... Наистина.. не усещам това от никого, от никого, освен един. Един човек, когото ще загубя след по-малко от 2 години.
Все повече животът ми тръгва в посоката "учител-стара мома". Предостатъчно примери съм видяла.

Не искам...

For the heart I once had...

For The Heart I Once Had

Heaven today is but a way
To a place I once called home
Heart of a child, one final sigh
As another love goes cold

Once my heart beat to the rhythm of the falling snow
Blackened below, the river now flows
A stream of molten virgin snow

For the heart I'll never have
For the child forever gone
The music flows, because it longs
For the heart I once had

Living today without a way
To understand the weight of the world
Faded and torn, old and forlorn
My weak and hoping heart

For the child, for the light
For the heart I once had
I'll believe and foresee
Everything I could ever be

For the heart I'll never have
For the child forever gone
The music flows, because it longs
For the heart I once had

Time will not heal a Dead Boy's scars
Time will kill

For the heart I'll never have
For the child forever gone
The music flows, because it longs
For the heart I once had

Escapist

..This is who I am - escapist,
paradise seeker....

Снощи в минутите преди да заспя отново бях в моя измислен свят. Всъщност "свят" е леко пресилено, по-скоро "живот". И може би най-накрая разбрах кое е нещото, което генерално ми липсва. Внимание.
Не се харесвам. Не харесвам реалността, в която живея. Не знам какво да правя. Не усещам, не виждам, не намирам. Искам животът, който живея преди да заспя. (О, да, осъзнавам колко глупаво, наивно, дори смешно звучи!) Нали хубавите неща се случват на добрите хора, тези, които ги заслужават. Следователно аз не съм добър човек?! Или поне не достатъчно добър. Като цяло, нищо особено не ми се случва и може би е логично след като съм такъв пасивен, клонящ към безразличие човек?! Умишлено потискам чувствата, мислите, нещата, които ме притесняват. Но те са си там, на дълбоко, но и на сигурно...

Страх ме е..

Dreams come true ... rarely!

Днес получих поредната доза. Да, от моята любима тъга. Омръзнаха ми успокоенията тип "Не се ядосвай!"... Не се ядосвам, тъжно ми е. А това е нормално, когато мечтата ти отново е разбита, този път окончателно.

Сбогом!
Почивай в мир, сърце!

Darkness

Във всекиго има някаква тъмнина. Дори в най-добрия човек (въпреки че аз лично не бих могла да присъдя този приз на когото и да било)... Разликата е в това как отделният човек живее с нея. Умее ли да я контролира? А потребна ли му е изобщо? Донякъде става въпрос за умения, но е свързано и с избор.
Тя е като самотата. Поне за мен. Ако достатъчно дълго си съжителствате добре, тя се превръща в твоя приятелка и ако нещата се променят, дори усещаш липсата й, както би ти липсвал много близък човек.
Освен това и двете имат вътрешен и външен аспект. Да, понякога обичам да съм сама в стаята, в къщата и т.н, но не обичам да се чувствам самотна, без приятели, без хора, които наистина ги е грижа, а напоследък се чувствам точно така. Сякаш вече никой дори от любезност не се старае, или ти подхвърлят трохички, но те са толкова малко, че е невъзможно да е друго, освен чиста и проста любезност.
С тъмнината е различно. Тя ми е по-добра приятелка. И аз си я обичам, и в двата аспекта. Тъмнината в душата ми носи някакво убеждение за... закътаност (може би, това не е най-точната дума), но като че ли скрива всичко, което не искам да покажа или изкажа, а може би просто ме е страх. Но е уютно. Да, не съм щастлива, но това е нещо, което от доста време не съм. С щастието се отчуждихме, най-вероятно няма да го разпозная, ако утре се срещнем по пътя.

- - -

Ще ми се да не ми се налагаше всеки час да крия слабостите си, .... да познавах някой по-силен от мен..

Music

Музика. Слагам си слушалките и си пускам произволна песен. За втората вече знам какво точно искам да слушам. Усилвам звука мъничко. После още малко. Накрая се потапям в един друг свят. Светът, в който живее душата, а не тялото. А да можех да живея сред звуците на китари и ударите на барабани постоянно.

Дори да ме боли...

Отново имам нужда да пиша. Хубаво е, че съм вкъщи, имам интернет. Скоро няма да мога да правя това. А наистина имам нужда да изливам всички мисли, които са се закотвили в съзнанието ми.
Как човек може да се чувства едновременно толкова натоварен и толкова празен. Усещам празнотата, липсата. Но как може да се усеща нещо, което го няма?! А това нещо ме изпълва. Толкова много ми липсва, че съм се хванала за всяко малко нещо, което ми е оставил. Тези дни трябваше да прехвърлям стари снимки. Всички снимки. Места. Хора. Неща, които са се случили. Неща, които вече ги няма... И ето ме мен, прехвърляща всяка снимка, отново и отново. Преслушваща всяка една песен, която той ми е пратил, която той харесва, или поне е харесвал тогава. Препрочитайки няколкото смс-а, които ми е изпратил преди толкова години! И колко тъжно ми стана, когато разбрах, че никога няма да успея да възстановя всички онези разговори и най-вече присъствието му в живота ми.
...
Нека отново се върна към "културното наследство":
Static-X - The Only
Disturbed - Remember
Disturbed - Inside The Fire
Poisonblack - Exciter
Three Days Grace - Pain

In the end, winter is always there..

Предговор: първата част я написах снощи, на ръка в един тефтер, тъй като нямах на разположение компютър, а имах нужда да пиша. Втората част е от днес.

2 март 2011, 00:11

Не разбирам защо това мое сърце продължава да упорства и като че ли не иска да остави спомените да си отидат. А щеше да бъде толкова по-безболезнено. Има нещо извратено. Може би обичаме да ни боли, или е дотолкова доколкото предпочитаме болката пред нищото.
Как ли тогава би могло да ми помогне времето?! Да, аз сама съм си виновна и сама трябва да се "поправя", но как?! Толкова е лесно да се каже, нима не съм стигала до този извод и преди?!
Вече не знам какво искам. И какво трябва да правя. Пускам се (отново) по течението. Правя, каквото трябва - лекции, домашни, храня се, горе-долу спя. Това е. Целият ми студентски живот, събран в един ред. Толкова съм празна. А навън... мисля, че се сраснах с маската на щастието и веселието. Зад нея - черна дупка. И тази дупка става все по-голяма от ден на ден, месец след месец.
Колко ми е хубаво сега вкъщи. При единствените хора, при които никога, в нито един момент не съм се чувствала излишна. След няколко дни само трябва да се върна в "новото" пространство. Там сама се грижа за себе си, което постоянно ми напомня колко ми е самотно.
И как ми липсва Човекът... Постоянно. И как мислите ми вечно "прескачат" при него. А той...
Преди време направих пореден опит да се примиря с обстоятелствата. Вярвах, че това е, може би, първата крачка, която съм пропускала досега, към изхода, който търся от самото начало. Всъщност само "разчовърках" раната.
И искам да го видя. Като се замисля това се случва вече по-често насън. Така живея и чакам Нощта, в която той, може би, ще ми говори (: И аз, може би, ще го прегърна. И ще бъда щастлива и спокойна. А на сутринта ще ме боли. Много ще боли...

И все пак си заслужава.

Лека нощ, самотно тяло.


... И го сънувах! И всъщност той не ми говори, а аз не го прегръщах. Но присъствието му... то беше всичко. Бяхме в някакво кафене. Аз - с мои си хора, той - с негови, на известно разстояние, но можех да го виждам през цялото време. Той също ме гледаше... С болка. Как мълчанието може да каже всичко! А погледът му е най-яркият ми спомен от този сън. Когато си тръгваха, той се обърна. Отново болка.

Nothing is ever really forgotten...

Под това мото живея вече дори не искам да си казвам колко време. Започна да се превръща в девиз донякъде. За първи път харесвам лошото време. Най-накрая се примирих със зимата. Така времето е на една вълна с моето настроение. Присъствието на слънчева светлина би ме накарало да се чувствам по-зле. Някак иронично би било. Както и да е...
Много неща си мислих за изминалото време. Май по-точно е много аспекти на едно и също нещо.
Не мога да намеря спокойствие. Чувствам се несигурна. Чувствам се ненужна или по-скоро не се чувствам необходима.. Прекалено лесно губя търпение. Губя концентрация. Интерес към каквото и да е. Искам да съм сама. Не искам да ме изоставят. Нищо не ми се прави. Имам чувстото, че някой си прави експерименти доколко мога да издържа преди да се срина отново.
От една страна ми е хубаво, че сесията приключи супер добре, но повече съжалявам, че не продължи. Някак ме държеше заета постоянно, с изключение на вечерите, в които нищо не можеше да ми помогне... Да, определено ми омръзна да плача.
Точно започнах да свиквам с мисълта, че един човек си отиде, започнах да се чувствам добре и дойде време за Промяната. С преместването и месеците, прекарани на новото място, още хора започнаха бавно, но сигурно да си отиват. А това очевидно е най-големият ми проблем. Не искам и не мога да ги пусна, а защо се налага???! Покрай вкопчването в старите хора, не се старая достатъчно, даже никак, с новите. Грешка. Очевидно това е, което всички други правят. Защо аз не мога?
Студентският живот... за мен е време, прекарано далеч от вкъщи, и от "своите" хора. Тъга. Празнота. Понеже "своите" се отдръпват, а новите не са допуснати да заемат техните места. Така все повече и повече се вкопчвам в тази идея, до момента, в който се прибирам с огромни очаквания и надежда, а всъщност... почти нищо не е наред и нищо не е както преди.
И сънищата... Към тях се отнасям с някак смесени чувства. Трудно е, когато се събудя, но пък поне за секунди съм го видяла и съм спокойна (като в тъпа песен..). Въпреки че последният път ми докара безсъние преди изпит, но не бих се отказала от него.
Почти толкова трагична, колкото съдбата на младия Вертер :))


PS. Съжалявам (извинявам се най-вече на себе си), че ще публикувам чалга песен, но това е песен, която успя да ме разплаче:

Стефани - Слеб теб