Предговор: първата част я написах снощи, на ръка в един тефтер, тъй като нямах на разположение компютър, а имах нужда да пиша. Втората част е от днес.

2 март 2011, 00:11

Не разбирам защо това мое сърце продължава да упорства и като че ли не иска да остави спомените да си отидат. А щеше да бъде толкова по-безболезнено. Има нещо извратено. Може би обичаме да ни боли, или е дотолкова доколкото предпочитаме болката пред нищото.
Как ли тогава би могло да ми помогне времето?! Да, аз сама съм си виновна и сама трябва да се "поправя", но как?! Толкова е лесно да се каже, нима не съм стигала до този извод и преди?!
Вече не знам какво искам. И какво трябва да правя. Пускам се (отново) по течението. Правя, каквото трябва - лекции, домашни, храня се, горе-долу спя. Това е. Целият ми студентски живот, събран в един ред. Толкова съм празна. А навън... мисля, че се сраснах с маската на щастието и веселието. Зад нея - черна дупка. И тази дупка става все по-голяма от ден на ден, месец след месец.
Колко ми е хубаво сега вкъщи. При единствените хора, при които никога, в нито един момент не съм се чувствала излишна. След няколко дни само трябва да се върна в "новото" пространство. Там сама се грижа за себе си, което постоянно ми напомня колко ми е самотно.
И как ми липсва Човекът... Постоянно. И как мислите ми вечно "прескачат" при него. А той...
Преди време направих пореден опит да се примиря с обстоятелствата. Вярвах, че това е, може би, първата крачка, която съм пропускала досега, към изхода, който търся от самото начало. Всъщност само "разчовърках" раната.
И искам да го видя. Като се замисля това се случва вече по-често насън. Така живея и чакам Нощта, в която той, може би, ще ми говори (: И аз, може би, ще го прегърна. И ще бъда щастлива и спокойна. А на сутринта ще ме боли. Много ще боли...

И все пак си заслужава.

Лека нощ, самотно тяло.


... И го сънувах! И всъщност той не ми говори, а аз не го прегръщах. Но присъствието му... то беше всичко. Бяхме в някакво кафене. Аз - с мои си хора, той - с негови, на известно разстояние, но можех да го виждам през цялото време. Той също ме гледаше... С болка. Как мълчанието може да каже всичко! А погледът му е най-яркият ми спомен от този сън. Когато си тръгваха, той се обърна. Отново болка.