Във всекиго има някаква тъмнина. Дори в най-добрия човек (въпреки че аз лично не бих могла да присъдя този приз на когото и да било)... Разликата е в това как отделният човек живее с нея. Умее ли да я контролира? А потребна ли му е изобщо? Донякъде става въпрос за умения, но е свързано и с избор.
Тя е като самотата. Поне за мен. Ако достатъчно дълго си съжителствате добре, тя се превръща в твоя приятелка и ако нещата се променят, дори усещаш липсата й, както би ти липсвал много близък човек.
Освен това и двете имат вътрешен и външен аспект. Да, понякога обичам да съм сама в стаята, в къщата и т.н, но не обичам да се чувствам самотна, без приятели, без хора, които наистина ги е грижа, а напоследък се чувствам точно така. Сякаш вече никой дори от любезност не се старае, или ти подхвърлят трохички, но те са толкова малко, че е невъзможно да е друго, освен чиста и проста любезност.
С тъмнината е различно. Тя ми е по-добра приятелка. И аз си я обичам, и в двата аспекта. Тъмнината в душата ми носи някакво убеждение за... закътаност (може би, това не е най-точната дума), но като че ли скрива всичко, което не искам да покажа или изкажа, а може би просто ме е страх. Но е уютно. Да, не съм щастлива, но това е нещо, което от доста време не съм. С щастието се отчуждихме, най-вероятно няма да го разпозная, ако утре се срещнем по пътя.
- - -
Ще ми се да не ми се налагаше всеки час да крия слабостите си, .... да познавах някой по-силен от мен..
Няма коментари:
Публикуване на коментар