Под това мото живея вече дори не искам да си казвам колко време. Започна да се превръща в девиз донякъде. За първи път харесвам лошото време. Най-накрая се примирих със зимата. Така времето е на една вълна с моето настроение. Присъствието на слънчева светлина би ме накарало да се чувствам по-зле. Някак иронично би било. Както и да е...
Много неща си мислих за изминалото време. Май по-точно е много аспекти на едно и също нещо.
Не мога да намеря спокойствие. Чувствам се несигурна. Чувствам се ненужна или по-скоро не се чувствам необходима.. Прекалено лесно губя търпение. Губя концентрация. Интерес към каквото и да е. Искам да съм сама. Не искам да ме изоставят. Нищо не ми се прави. Имам чувстото, че някой си прави експерименти доколко мога да издържа преди да се срина отново.
От една страна ми е хубаво, че сесията приключи супер добре, но повече съжалявам, че не продължи. Някак ме държеше заета постоянно, с изключение на вечерите, в които нищо не можеше да ми помогне... Да, определено ми омръзна да плача.
Точно започнах да свиквам с мисълта, че един човек си отиде, започнах да се чувствам добре и дойде време за Промяната. С преместването и месеците, прекарани на новото място, още хора започнаха бавно, но сигурно да си отиват. А това очевидно е най-големият ми проблем. Не искам и не мога да ги пусна, а защо се налага???! Покрай вкопчването в старите хора, не се старая достатъчно, даже никак, с новите. Грешка. Очевидно това е, което всички други правят. Защо аз не мога?
Студентският живот... за мен е време, прекарано далеч от вкъщи, и от "своите" хора. Тъга. Празнота. Понеже "своите" се отдръпват, а новите не са допуснати да заемат техните места. Така все повече и повече се вкопчвам в тази идея, до момента, в който се прибирам с огромни очаквания и надежда, а всъщност... почти нищо не е наред и нищо не е както преди.
И сънищата... Към тях се отнасям с някак смесени чувства. Трудно е, когато се събудя, но пък поне за секунди съм го видяла и съм спокойна (като в тъпа песен..). Въпреки че последният път ми докара безсъние преди изпит, но не бих се отказала от него.
Почти толкова трагична, колкото съдбата на младия Вертер :))
PS. Съжалявам (извинявам се най-вече на себе си), че ще публикувам чалга песен, но това е песен, която успя да ме разплаче:
Стефани - Слеб теб
Няма коментари:
Публикуване на коментар