Някои неща просто те връхлитат, където най-малко очакваш, когато не си подготвен. Днес просто обядвах, когато чух една песен, която ме върна може би около година назад във времето, в денят, в който си пуснахме желанията в бутилка. Какво ли им се е случило?
At night I prey,
that soon your face will fade away..
Спомням си това, което изпитвах в онзи ден - болка и надежда. Надежда, породена от болката. Надявах се най-накрая да се отърва от нея, да забравя. (Времето лекува.) Чудех се колко ли време е нужно на човек да забрави и да се излекува.. Кой знае? Не знам и колко дни, месеци наред си повтарях точно тази тооооооооолкова изтъркана фраза, надявайки се да е вярна. И всъщност е! На мен ми отне 2 години.. Вече съм почти добре, или .. добре съм. Да, сещам се от време на време за "онзи" период, направо да го кажа "онова лято преди 2 години", но вече не боли, по-скоро все още съжалявам за това, което НЕ направих, но предполагам изпуснатите възможности не са лесни за прежалване.
Мисля си, че това желание в бутилка помогна. Едва ли то ме е "поправило", но беше хубаво начало. Нали първата стъпка била да признаеш проблема си първо, а аз дори го написах... някак нагледно ми стана още по-ясно как трябва да продължа.
четвъртък, 23 септември 2010 г.
събота, 4 септември 2010 г.
Thank you for being there... (tribute)
Прииска ми се да си подредя (доколкото ми се получи) мислите за един човек, жена. Малко е странно, но пък няма, на кого да кажа, затова ще си пиша. Не знам как да започна всъщност...
Таря Турунен. Найтуиш...
Писах за тях в предишната публикация и още тогава ми дойде идеята за тази, но някак все не успявам да си подредя нещата, които искам да кажа.
Преди малко повече от месец я видях за първи път на живо. Все още не мога да осъзная напълно какво ми се случи тогава и едва ли някога ще мога да го обясня, а направих няколко опита. Горе долу по същото време един приятел ме попита защо тази жена означава толкова много за мен. Преди това не се бях замисляла, просто знаех, че е така. Защо? Ами просто тя е човекът, който аз бих искала да бъда - като жена, като човек и като изпълнител. Трудно ми беше да повярвам, че някой може да притежава толкова силен, но красив и драматичен глас, когато я чух с Найтуиш. Но всъщност този глас е израснал много повече през последните години, след раздялата с групата.
Преди 3 дни излезе 'What Lies Beneath'. Трети ден вече слушам едни и същи 14 песни. Сигурна съм - този глас няма да ми омръзне. Таря съм я слушала, когато ми е било тъжно, когато съм била уморена или пък точно обратното - когато съм била най-щастлива. Някак ми даде сили и вяра, чрез музиката, за да се справя в трудните моменти.
...
Каварна Рок Фест 2010... Спомням си как някъде около Нова Година започнах да разпитвам приятели в Каварна има ли информация за предстоящия фест - кога, кои групи и т.н. Беше си доста раничко, но нямах търпение, имах някаква малка надежда, че може би и Таря ще е част от този фест. След като разбрах, че 2008г. е била в София не вярвах в близките години да намине пак, но на 12 октомври 2009г. Таря отново имаше концерт в София. Този път за малко да отида, но... Разбрах, че в края на концерта е обещала да се върне, което ме обнадежди. И започнах да чакам каварненския фест. В продължение на месеци всеки ден проверявах дали са съобщили някаква официална информация. Толкова дълго, че когато дойде "големия ден" вече проверявах с почти никакъв ентусиазъм.... Но помня как се прибрах от училище следобяд и първото име, което видях беше Таря!!! Буквално се свлякох на земята, после малко поскачах, хахах... Този път не можех да си позволя да я пропусна, при положение, че Каварна е на има няма 60 км. Ииии... отново месеци чакане, междувременно изпращане, матури, бал, изпити...
На 20-ти тръгнах за Каварна. Не бях в най-доброто настроение, но още като пристигнах всичко се подреди. Бях там до 26-ти и това определено беше най-щастливата седмица!
23 юли 2010г. The big day.. Без подробности. Освен, че беше голям ден, си беше и доста дългичък. Общо взето бяхме около десетина човека групичка, на крак от 1 следобяд (като се прибрахме беше 2 през нощта :Х ), с минимално количество вода, никаква храна и никакво ходене до тоалетна, хаха, за капак и буря... Но "лошото" го преживяхме, а и определено си струваше... Таря беше хедлайнър, съответно някъде към 11ч. излезе на сцената. Не вярвам интрото да беше повече от минута, но ми се стори цял век. Малко пушеци, светлини и най-накрая! Таря! Пф, знаех, че е красива (след безброй многото изгледани интервюта, концертни записи и снимки), но на живо е доста по-красива всъщност, а аз бях там ... най-отпред... на 5 метра от нея. Enough, My Little Phoenix и Lost Northern Star... и след това Sleeping Sun. Песен от 98-ма, но винаги ме разплаква, дори на клипчетата в youtube, а сега я слушах на живо. Нямаше как... разплаках се. След още няколко песни дойде солото на Майк Терана, тоест средата на сетлиста. Осъзнавайки това ми се прииска тооолкова силно някак да спра времето и този момент никога да не свършва :/ Мда, час и половина, а беше само миг, само за малко.. А толкова упорито се опитвах да попия всичко и да проследя всяко движение, всеки момент от всяка песен, всяка дума..... Е, не се получава. Този миг, обаче, си стои там, в сърцето и в спомените. Толкова беше специална тази вечер, че ще си стои там винаги.
Dreams come true... За няколко неща съм си мечтала винаги, докато съм преминавала през клипчетата и снимките отново и отново. Да чуя Sleeping Sun на живо и да имам и аз снимка, като на всички онези щастливи хора, снимали се с Таря. Знам, че някой ден и това ще ми се случи :) Знам, защото тя обеща пак да се върне, а аз вярвам в това. Кога ли ме е разочаровала... :))
Таря Турунен. Найтуиш...
Писах за тях в предишната публикация и още тогава ми дойде идеята за тази, но някак все не успявам да си подредя нещата, които искам да кажа.
Преди малко повече от месец я видях за първи път на живо. Все още не мога да осъзная напълно какво ми се случи тогава и едва ли някога ще мога да го обясня, а направих няколко опита. Горе долу по същото време един приятел ме попита защо тази жена означава толкова много за мен. Преди това не се бях замисляла, просто знаех, че е така. Защо? Ами просто тя е човекът, който аз бих искала да бъда - като жена, като човек и като изпълнител. Трудно ми беше да повярвам, че някой може да притежава толкова силен, но красив и драматичен глас, когато я чух с Найтуиш. Но всъщност този глас е израснал много повече през последните години, след раздялата с групата.
Преди 3 дни излезе 'What Lies Beneath'. Трети ден вече слушам едни и същи 14 песни. Сигурна съм - този глас няма да ми омръзне. Таря съм я слушала, когато ми е било тъжно, когато съм била уморена или пък точно обратното - когато съм била най-щастлива. Някак ми даде сили и вяра, чрез музиката, за да се справя в трудните моменти.
...
Каварна Рок Фест 2010... Спомням си как някъде около Нова Година започнах да разпитвам приятели в Каварна има ли информация за предстоящия фест - кога, кои групи и т.н. Беше си доста раничко, но нямах търпение, имах някаква малка надежда, че може би и Таря ще е част от този фест. След като разбрах, че 2008г. е била в София не вярвах в близките години да намине пак, но на 12 октомври 2009г. Таря отново имаше концерт в София. Този път за малко да отида, но... Разбрах, че в края на концерта е обещала да се върне, което ме обнадежди. И започнах да чакам каварненския фест. В продължение на месеци всеки ден проверявах дали са съобщили някаква официална информация. Толкова дълго, че когато дойде "големия ден" вече проверявах с почти никакъв ентусиазъм.... Но помня как се прибрах от училище следобяд и първото име, което видях беше Таря!!! Буквално се свлякох на земята, после малко поскачах, хахах... Този път не можех да си позволя да я пропусна, при положение, че Каварна е на има няма 60 км. Ииии... отново месеци чакане, междувременно изпращане, матури, бал, изпити...
На 20-ти тръгнах за Каварна. Не бях в най-доброто настроение, но още като пристигнах всичко се подреди. Бях там до 26-ти и това определено беше най-щастливата седмица!
23 юли 2010г. The big day.. Без подробности. Освен, че беше голям ден, си беше и доста дългичък. Общо взето бяхме около десетина човека групичка, на крак от 1 следобяд (като се прибрахме беше 2 през нощта :Х ), с минимално количество вода, никаква храна и никакво ходене до тоалетна, хаха, за капак и буря... Но "лошото" го преживяхме, а и определено си струваше... Таря беше хедлайнър, съответно някъде към 11ч. излезе на сцената. Не вярвам интрото да беше повече от минута, но ми се стори цял век. Малко пушеци, светлини и най-накрая! Таря! Пф, знаех, че е красива (след безброй многото изгледани интервюта, концертни записи и снимки), но на живо е доста по-красива всъщност, а аз бях там ... най-отпред... на 5 метра от нея. Enough, My Little Phoenix и Lost Northern Star... и след това Sleeping Sun. Песен от 98-ма, но винаги ме разплаква, дори на клипчетата в youtube, а сега я слушах на живо. Нямаше как... разплаках се. След още няколко песни дойде солото на Майк Терана, тоест средата на сетлиста. Осъзнавайки това ми се прииска тооолкова силно някак да спра времето и този момент никога да не свършва :/ Мда, час и половина, а беше само миг, само за малко.. А толкова упорито се опитвах да попия всичко и да проследя всяко движение, всеки момент от всяка песен, всяка дума..... Е, не се получава. Този миг, обаче, си стои там, в сърцето и в спомените. Толкова беше специална тази вечер, че ще си стои там винаги.
Dreams come true... За няколко неща съм си мечтала винаги, докато съм преминавала през клипчетата и снимките отново и отново. Да чуя Sleeping Sun на живо и да имам и аз снимка, като на всички онези щастливи хора, снимали се с Таря. Знам, че някой ден и това ще ми се случи :) Знам, защото тя обеща пак да се върне, а аз вярвам в това. Кога ли ме е разочаровала... :))
събота, 28 август 2010 г.
Let me explain one thing...
Какво правя? Просто си седя и слушам Найтуиш. Предполага се да ми е много скучно, а всъщност е обратното. Отдавна през главата ми мина мисълта, че слушането на музика за мен е много повече от слушане. И съм доста щастлива с този факт. Всъщност безброй пъти просто съм си седяла и съм СЛУШАЛА музиката. Понякога слушам повече текста, друг път китарата, или дори баса... но висенето на компа не е "пълноценно", ако в ушите ми не звучи музиката, и обратното - мога да стоя с часове на компа и просто да слушам музика.
Преди малко повече от година чух за първи път Найтуиш и имам предвид НАИСТИНА ГИ ЧУХ. Бях попадала по-рано на 1-2 песни, но не са ми направили впечатление... днес не мога да проумея КАК ПО ДЯВОЛИТЕ?!? Няма значение вече. И ще бъда по-конкретна - беше април 2009. Да, помня, защото това се превърна в повратен момент за мен.. в положителна посока (мисля?!). Та от април месец миналата година си ги слушам Найтуиш по-редовно отколкото пия вода (без да преувеличавам). И да, знам всяка една песен, всеки демо запис, всеки клип и всеки един концерт наизуст.
Има нещо вълшебно в тази група. Всъщност не е едно нещо. Не е нито музиката на Туомас, нито са текстовете му, нито пък гласът на Таря, или чарът на Емпу... а всичко това плюс още доста неща заедно... и ето ти перфектната група (за мен). Но този пост не е за да хваля Найтуиш - те си имат достатъчен брой фенове (пример: 71 млн. слушания в ласт.фм...... пъти повече от да кажем Scorpions), този пост е за това как тази група ме промени. Иронията е, че много хора биха намерили музиката (и най-вече текстовете) им за депресиращи, а именно тази музика ме измъкна от доста дълъг черен период. Предполагам е "замесена" гореспоменатата магия :)
За много неща в живота си досега не съм била сигурна какво чувствам или мисля, но за Найтуиш съм абсолютно убедена... просто ги обичам :))
Преди малко повече от година чух за първи път Найтуиш и имам предвид НАИСТИНА ГИ ЧУХ. Бях попадала по-рано на 1-2 песни, но не са ми направили впечатление... днес не мога да проумея КАК ПО ДЯВОЛИТЕ?!? Няма значение вече. И ще бъда по-конкретна - беше април 2009. Да, помня, защото това се превърна в повратен момент за мен.. в положителна посока (мисля?!). Та от април месец миналата година си ги слушам Найтуиш по-редовно отколкото пия вода (без да преувеличавам). И да, знам всяка една песен, всеки демо запис, всеки клип и всеки един концерт наизуст.
Има нещо вълшебно в тази група. Всъщност не е едно нещо. Не е нито музиката на Туомас, нито са текстовете му, нито пък гласът на Таря, или чарът на Емпу... а всичко това плюс още доста неща заедно... и ето ти перфектната група (за мен). Но този пост не е за да хваля Найтуиш - те си имат достатъчен брой фенове (пример: 71 млн. слушания в ласт.фм...... пъти повече от да кажем Scorpions), този пост е за това как тази група ме промени. Иронията е, че много хора биха намерили музиката (и най-вече текстовете) им за депресиращи, а именно тази музика ме измъкна от доста дълъг черен период. Предполагам е "замесена" гореспоменатата магия :)
За много неща в живота си досега не съм била сигурна какво чувствам или мисля, но за Найтуиш съм абсолютно убедена... просто ги обичам :))
неделя, 30 май 2010 г.
Май пиша тук само, когато имам нужда от внимание. Дори не разбирам какъв е смисълът, тъй като и след като го напиша пак оставам сама със себе си, насаме с мислите си... И все пак си създавам някакво фалшиво усещане, че съм споделила и че има някой, който ме е разбрал напълно... Колко наивно.
Напоследък все повече ме връхлита мисълта колко съм ЖАЛКА. До такава степен, че май започвам да завиждам на хората, които преди наричах "повърхностни". Все едно аз не се опитвам да се държа на повърхността, само дето не ми се получава... просто съм такава. Едва ли бих могла да се науча да бъда нещо толкова по-различно. А ми се иска. Тооолкова ми се иска, че не мога да се понасям вече. А като се има предвид, че съм от себелюбивите и дори егоистични хора, това си е плашещо. Отново съм в някаква апатия.
Хубавото нещо беше балът. Признавам си, не очаквах нищо от него, даже бях по-скоро резервирана, обаче се получи и то без почти никакви усилия от моя страна. Само, че балът свърши, а пък и досега достатъчно пъти съм се опитвала да задържа чувството, което оставят тези краткотрайни събития в мен, всичките - неуспешни. Няма смисъл да се залъгвам. Колкото и да е хубаво, колкото и да е било хубаво, всичко си е за момент само и после... пуф... Магията се разваля. Но понеже съм достатъчно жалка все продължавам да си мисля, че всичко най-накрая се е оправило, че АЗ съм се поправила.. ЗНАМ, че не е така. И целият цикъл се затваря, когато отново успея да се изкарам на "повърхността", след това има някакъв "вълшебен миг", после разочарование, тотален срив и така до безкрай... Писна ми. Писна ми да се чувствам жалка. Писна ми да съм сама. Имам нужда от внимание, от много внимание, за да функционирам както трябва. Защо хората не могат да разберат?! Защо не виждат колко ми е ... празно?
Всъщност защо не съм от хората, които умеят да използват другите хора, за да са доволни и щастливи, от хората, които нямат нужда от другите, а просто се забавляват с тях и най-важното ЧУВСТВАТ СЕ ДОБРЕ! Сигурно, защото ми се повръща като видя такива хора... anyway.
Напоследък слушам много Нирвана.. Поне в музиката намирам някаква "компания", добре, че някакви по-добри с думите от мен хора, са написали онези текстове, които сякаш разказват моят живот и говорят за моята болка... Затова и завършвам с едно двустишие... без повече пояснения.
I found it hard, it's hard to find
Oh, well, whatever, nevermind...
Напоследък все повече ме връхлита мисълта колко съм ЖАЛКА. До такава степен, че май започвам да завиждам на хората, които преди наричах "повърхностни". Все едно аз не се опитвам да се държа на повърхността, само дето не ми се получава... просто съм такава. Едва ли бих могла да се науча да бъда нещо толкова по-различно. А ми се иска. Тооолкова ми се иска, че не мога да се понасям вече. А като се има предвид, че съм от себелюбивите и дори егоистични хора, това си е плашещо. Отново съм в някаква апатия.
Хубавото нещо беше балът. Признавам си, не очаквах нищо от него, даже бях по-скоро резервирана, обаче се получи и то без почти никакви усилия от моя страна. Само, че балът свърши, а пък и досега достатъчно пъти съм се опитвала да задържа чувството, което оставят тези краткотрайни събития в мен, всичките - неуспешни. Няма смисъл да се залъгвам. Колкото и да е хубаво, колкото и да е било хубаво, всичко си е за момент само и после... пуф... Магията се разваля. Но понеже съм достатъчно жалка все продължавам да си мисля, че всичко най-накрая се е оправило, че АЗ съм се поправила.. ЗНАМ, че не е така. И целият цикъл се затваря, когато отново успея да се изкарам на "повърхността", след това има някакъв "вълшебен миг", после разочарование, тотален срив и така до безкрай... Писна ми. Писна ми да се чувствам жалка. Писна ми да съм сама. Имам нужда от внимание, от много внимание, за да функционирам както трябва. Защо хората не могат да разберат?! Защо не виждат колко ми е ... празно?
Всъщност защо не съм от хората, които умеят да използват другите хора, за да са доволни и щастливи, от хората, които нямат нужда от другите, а просто се забавляват с тях и най-важното ЧУВСТВАТ СЕ ДОБРЕ! Сигурно, защото ми се повръща като видя такива хора... anyway.
Напоследък слушам много Нирвана.. Поне в музиката намирам някаква "компания", добре, че някакви по-добри с думите от мен хора, са написали онези текстове, които сякаш разказват моят живот и говорят за моята болка... Затова и завършвам с едно двустишие... без повече пояснения.
I found it hard, it's hard to find
Oh, well, whatever, nevermind...
неделя, 24 януари 2010 г.
Sometimes a dream turns into a dream
Идеята ми е тази публикация да е малко по-ведра. Защото така се чувствам, защото има хубави неща в тези дни.
Сънищата за мен винаги са били изпълнени с някакво тайнство, има нещо мистично в тях, начина по който "се случват", как, защо точно еди какво си сънувам и тн. Това са били въпроси, които иначе казано са ме глождили. Чувала съм хипотезата, че можеш да манипулираш сънищата си, едва ли не ако мислиш за нещо достатъчно дълго преди да заспиш, то със сигурност го сънуваш след това. При мен не се е случвало точно така, не се беше случвало досега... като се замисля, но има случаи, в които съм преживявала насън дълго желани или обмисляни неща.
Причината темата на тази публикация да са сънищата е ясна. Снощи си сънувах нещо, което беше хубаво, което още щом се събудих осъзнах, че вече изчезва, а не искам да го забравя. Не знам защо чак сега се наканих, при положение, че цял ден си мисля за писане, но няма значение. Наум през целия ден си връщах картини от снощния сън, пък и не знам кога пак и дали изобщо ще се случи да си сънувам каквото бих искала. Спомних си за предишния ми сън със същия главен герой в него и той определено не беше съвсем щастлив. (... Явно доста ще блъскам в безизходицата на това положение, но не е като да не е така от дооооооста време:)
Не мисля да разказвам този снощия, втория сън... по-скоро защото помня само отделни картини, а беше хубаво... Относно първия бих могла да опитам да го пресъздам сега, така, както го помня, не че на някого му е притрябвало да знае какво сънува болния ми мозък :D просто ей така да си го спомня още веднъж...
... Бяхме в училище, атмосферата беше странна, но си беше моето даскало, със зелените стени, бялата дъска и тн. Някъде посредата на стаята бях с група от други момичета и разговаряхме. След това в стаята влязоха 2 момчета, като естествено в случая само единия е важен :D Спомням си, че всички много се смяха, настъпи суматоха.... много прави хора и изведнъж въпросния се оказа пред мен. Почувствах се така, както бих се почувствала вероятно и в реалността. Опитвах се да изглеждам разсеяна, непринудена (колко типично) ... незасегната от случващото се. Помня, че не говорихме кой знае колко и после обстановката се промени (интересно ми е защо винаги го сънувам в къщата на баба ми :D). Ии значи стая, силно светеща лампа, той и аз... и една игуана на тавана, която обаче стоеше неподвижно :/ Знам, че си го гушнах, а той не се дръпна, след това се опрях на него и загледах тавана. Гущерчето стоеше неподвижно, аз май също се опитвах да не помръдна, за да не разваля нещо, дори не смеех да се радвам, колкото бих се радвала... Та на въпроса дали съм си представяла, ако беше така, тоест ако бяхме заедно... Естествено, че съм, само че и на сън усещах страха, примесен с някакво спокойствие и странно щастие. Но той каза "И аз съм си го представял..." И после (БУМ) (СРУТ) и игуаната се придвижи и стаята вече беше друга. Него също го нямаше. Около мен имаше стени, стъклени... и аз виждах, че той излиза, че си отива, но нищо не можех да направя. Само майка ми стоеше пред мен, внезапно появила се. Аз й виках "Спри го! Той си тръгва!", но да.. тя не можеше да ме чуе. И се разплаках :/
Сънищата за мен винаги са били изпълнени с някакво тайнство, има нещо мистично в тях, начина по който "се случват", как, защо точно еди какво си сънувам и тн. Това са били въпроси, които иначе казано са ме глождили. Чувала съм хипотезата, че можеш да манипулираш сънищата си, едва ли не ако мислиш за нещо достатъчно дълго преди да заспиш, то със сигурност го сънуваш след това. При мен не се е случвало точно така, не се беше случвало досега... като се замисля, но има случаи, в които съм преживявала насън дълго желани или обмисляни неща.
Причината темата на тази публикация да са сънищата е ясна. Снощи си сънувах нещо, което беше хубаво, което още щом се събудих осъзнах, че вече изчезва, а не искам да го забравя. Не знам защо чак сега се наканих, при положение, че цял ден си мисля за писане, но няма значение. Наум през целия ден си връщах картини от снощния сън, пък и не знам кога пак и дали изобщо ще се случи да си сънувам каквото бих искала. Спомних си за предишния ми сън със същия главен герой в него и той определено не беше съвсем щастлив. (... Явно доста ще блъскам в безизходицата на това положение, но не е като да не е така от дооооооста време:)
Не мисля да разказвам този снощия, втория сън... по-скоро защото помня само отделни картини, а беше хубаво... Относно първия бих могла да опитам да го пресъздам сега, така, както го помня, не че на някого му е притрябвало да знае какво сънува болния ми мозък :D просто ей така да си го спомня още веднъж...
... Бяхме в училище, атмосферата беше странна, но си беше моето даскало, със зелените стени, бялата дъска и тн. Някъде посредата на стаята бях с група от други момичета и разговаряхме. След това в стаята влязоха 2 момчета, като естествено в случая само единия е важен :D Спомням си, че всички много се смяха, настъпи суматоха.... много прави хора и изведнъж въпросния се оказа пред мен. Почувствах се така, както бих се почувствала вероятно и в реалността. Опитвах се да изглеждам разсеяна, непринудена (колко типично) ... незасегната от случващото се. Помня, че не говорихме кой знае колко и после обстановката се промени (интересно ми е защо винаги го сънувам в къщата на баба ми :D). Ии значи стая, силно светеща лампа, той и аз... и една игуана на тавана, която обаче стоеше неподвижно :/ Знам, че си го гушнах, а той не се дръпна, след това се опрях на него и загледах тавана. Гущерчето стоеше неподвижно, аз май също се опитвах да не помръдна, за да не разваля нещо, дори не смеех да се радвам, колкото бих се радвала... Та на въпроса дали съм си представяла, ако беше така, тоест ако бяхме заедно... Естествено, че съм, само че и на сън усещах страха, примесен с някакво спокойствие и странно щастие. Но той каза "И аз съм си го представял..." И после (БУМ) (СРУТ) и игуаната се придвижи и стаята вече беше друга. Него също го нямаше. Около мен имаше стени, стъклени... и аз виждах, че той излиза, че си отива, но нищо не можех да направя. Само майка ми стоеше пред мен, внезапно появила се. Аз й виках "Спри го! Той си тръгва!", но да.. тя не можеше да ме чуе. И се разплаках :/
петък, 15 януари 2010 г.
Мразя, когато мисля като песимист и се оказвам права
Мда.. Току що се сетих нещо, което се случи преди около 2 години вече май, не точно "се случи", по-скоро го "говорихме". Съвсем случайно подметнати из между другото реплики, които явно се оказаха "пророчески" ;D Едва ли има смисъл да цитирам сега. По-важното е, че за да не бъда изненадана се опитвам да предвидя всички възможни изходи, и доста често всъщност се бъзикам с неща, които са ми важни, които не искам да бъдат такива. Точно това са пътите, в които съм ненавиждала факта, че съм се оказала права (а след 17 години живот със себе си ;D съм разбрала колко съм достатъчно много горда, за да ИСКАМ ДА ГРЕША). ИСКАМ да се науча да се радвам на момента, на събитията, а не да си мисля какво ще стане след това, след като всичко отмине. И точно сега е един такъв момент и наистина съм ЩАСТЛИВА. Знам, че за около час, ако имам късмет може би и повече ще бъде така, ще усещам всичко, и наистина ще ЧУВСТВАМ. Не някакво притъпено щастие, а щастие до сълзи, и се радвам, че ми се случва, колкото и зле да се чувствам след това. Важното е, че сега ми иде да стана от стола, да изляза, да скачам, да вървя, да се усмихвам. Толкова много емоции за толкова кратък миг... Не ми се беше случвало от много време и едва ли скоро ще се случи пак...
Абонамент за:
Коментари (Atom)