Май пиша тук само, когато имам нужда от внимание. Дори не разбирам какъв е смисълът, тъй като и след като го напиша пак оставам сама със себе си, насаме с мислите си... И все пак си създавам някакво фалшиво усещане, че съм споделила и че има някой, който ме е разбрал напълно... Колко наивно.

Напоследък все повече ме връхлита мисълта колко съм ЖАЛКА. До такава степен, че май започвам да завиждам на хората, които преди наричах "повърхностни". Все едно аз не се опитвам да се държа на повърхността, само дето не ми се получава... просто съм такава. Едва ли бих могла да се науча да бъда нещо толкова по-различно. А ми се иска. Тооолкова ми се иска, че не мога да се понасям вече. А като се има предвид, че съм от себелюбивите и дори егоистични хора, това си е плашещо. Отново съм в някаква апатия.
Хубавото нещо беше балът. Признавам си, не очаквах нищо от него, даже бях по-скоро резервирана, обаче се получи и то без почти никакви усилия от моя страна. Само, че балът свърши, а пък и досега достатъчно пъти съм се опитвала да задържа чувството, което оставят тези краткотрайни събития в мен, всичките - неуспешни. Няма смисъл да се залъгвам. Колкото и да е хубаво, колкото и да е било хубаво, всичко си е за момент само и после... пуф... Магията се разваля. Но понеже съм достатъчно жалка все продължавам да си мисля, че всичко най-накрая се е оправило, че АЗ съм се поправила.. ЗНАМ, че не е така. И целият цикъл се затваря, когато отново успея да се изкарам на "повърхността", след това има някакъв "вълшебен миг", после разочарование, тотален срив и така до безкрай... Писна ми. Писна ми да се чувствам жалка. Писна ми да съм сама. Имам нужда от внимание, от много внимание, за да функционирам както трябва. Защо хората не могат да разберат?! Защо не виждат колко ми е ... празно?

Всъщност защо не съм от хората, които умеят да използват другите хора, за да са доволни и щастливи, от хората, които нямат нужда от другите, а просто се забавляват с тях и най-важното ЧУВСТВАТ СЕ ДОБРЕ! Сигурно, защото ми се повръща като видя такива хора... anyway.

Напоследък слушам много Нирвана.. Поне в музиката намирам някаква "компания", добре, че някакви по-добри с думите от мен хора, са написали онези текстове, които сякаш разказват моят живот и говорят за моята болка... Затова и завършвам с едно двустишие... без повече пояснения.

I found it hard, it's hard to find
Oh, well, whatever, nevermind...