Music

Музика. Слагам си слушалките и си пускам произволна песен. За втората вече знам какво точно искам да слушам. Усилвам звука мъничко. После още малко. Накрая се потапям в един друг свят. Светът, в който живее душата, а не тялото. А да можех да живея сред звуците на китари и ударите на барабани постоянно.

Дори да ме боли...

Отново имам нужда да пиша. Хубаво е, че съм вкъщи, имам интернет. Скоро няма да мога да правя това. А наистина имам нужда да изливам всички мисли, които са се закотвили в съзнанието ми.
Как човек може да се чувства едновременно толкова натоварен и толкова празен. Усещам празнотата, липсата. Но как може да се усеща нещо, което го няма?! А това нещо ме изпълва. Толкова много ми липсва, че съм се хванала за всяко малко нещо, което ми е оставил. Тези дни трябваше да прехвърлям стари снимки. Всички снимки. Места. Хора. Неща, които са се случили. Неща, които вече ги няма... И ето ме мен, прехвърляща всяка снимка, отново и отново. Преслушваща всяка една песен, която той ми е пратил, която той харесва, или поне е харесвал тогава. Препрочитайки няколкото смс-а, които ми е изпратил преди толкова години! И колко тъжно ми стана, когато разбрах, че никога няма да успея да възстановя всички онези разговори и най-вече присъствието му в живота ми.
...
Нека отново се върна към "културното наследство":
Static-X - The Only
Disturbed - Remember
Disturbed - Inside The Fire
Poisonblack - Exciter
Three Days Grace - Pain

In the end, winter is always there..

Предговор: първата част я написах снощи, на ръка в един тефтер, тъй като нямах на разположение компютър, а имах нужда да пиша. Втората част е от днес.

2 март 2011, 00:11

Не разбирам защо това мое сърце продължава да упорства и като че ли не иска да остави спомените да си отидат. А щеше да бъде толкова по-безболезнено. Има нещо извратено. Може би обичаме да ни боли, или е дотолкова доколкото предпочитаме болката пред нищото.
Как ли тогава би могло да ми помогне времето?! Да, аз сама съм си виновна и сама трябва да се "поправя", но как?! Толкова е лесно да се каже, нима не съм стигала до този извод и преди?!
Вече не знам какво искам. И какво трябва да правя. Пускам се (отново) по течението. Правя, каквото трябва - лекции, домашни, храня се, горе-долу спя. Това е. Целият ми студентски живот, събран в един ред. Толкова съм празна. А навън... мисля, че се сраснах с маската на щастието и веселието. Зад нея - черна дупка. И тази дупка става все по-голяма от ден на ден, месец след месец.
Колко ми е хубаво сега вкъщи. При единствените хора, при които никога, в нито един момент не съм се чувствала излишна. След няколко дни само трябва да се върна в "новото" пространство. Там сама се грижа за себе си, което постоянно ми напомня колко ми е самотно.
И как ми липсва Човекът... Постоянно. И как мислите ми вечно "прескачат" при него. А той...
Преди време направих пореден опит да се примиря с обстоятелствата. Вярвах, че това е, може би, първата крачка, която съм пропускала досега, към изхода, който търся от самото начало. Всъщност само "разчовърках" раната.
И искам да го видя. Като се замисля това се случва вече по-често насън. Така живея и чакам Нощта, в която той, може би, ще ми говори (: И аз, може би, ще го прегърна. И ще бъда щастлива и спокойна. А на сутринта ще ме боли. Много ще боли...

И все пак си заслужава.

Лека нощ, самотно тяло.


... И го сънувах! И всъщност той не ми говори, а аз не го прегръщах. Но присъствието му... то беше всичко. Бяхме в някакво кафене. Аз - с мои си хора, той - с негови, на известно разстояние, но можех да го виждам през цялото време. Той също ме гледаше... С болка. Как мълчанието може да каже всичко! А погледът му е най-яркият ми спомен от този сън. Когато си тръгваха, той се обърна. Отново болка.

Nothing is ever really forgotten...

Под това мото живея вече дори не искам да си казвам колко време. Започна да се превръща в девиз донякъде. За първи път харесвам лошото време. Най-накрая се примирих със зимата. Така времето е на една вълна с моето настроение. Присъствието на слънчева светлина би ме накарало да се чувствам по-зле. Някак иронично би било. Както и да е...
Много неща си мислих за изминалото време. Май по-точно е много аспекти на едно и също нещо.
Не мога да намеря спокойствие. Чувствам се несигурна. Чувствам се ненужна или по-скоро не се чувствам необходима.. Прекалено лесно губя търпение. Губя концентрация. Интерес към каквото и да е. Искам да съм сама. Не искам да ме изоставят. Нищо не ми се прави. Имам чувстото, че някой си прави експерименти доколко мога да издържа преди да се срина отново.
От една страна ми е хубаво, че сесията приключи супер добре, но повече съжалявам, че не продължи. Някак ме държеше заета постоянно, с изключение на вечерите, в които нищо не можеше да ми помогне... Да, определено ми омръзна да плача.
Точно започнах да свиквам с мисълта, че един човек си отиде, започнах да се чувствам добре и дойде време за Промяната. С преместването и месеците, прекарани на новото място, още хора започнаха бавно, но сигурно да си отиват. А това очевидно е най-големият ми проблем. Не искам и не мога да ги пусна, а защо се налага???! Покрай вкопчването в старите хора, не се старая достатъчно, даже никак, с новите. Грешка. Очевидно това е, което всички други правят. Защо аз не мога?
Студентският живот... за мен е време, прекарано далеч от вкъщи, и от "своите" хора. Тъга. Празнота. Понеже "своите" се отдръпват, а новите не са допуснати да заемат техните места. Така все повече и повече се вкопчвам в тази идея, до момента, в който се прибирам с огромни очаквания и надежда, а всъщност... почти нищо не е наред и нищо не е както преди.
И сънищата... Към тях се отнасям с някак смесени чувства. Трудно е, когато се събудя, но пък поне за секунди съм го видяла и съм спокойна (като в тъпа песен..). Въпреки че последният път ми докара безсъние преди изпит, но не бих се отказала от него.
Почти толкова трагична, колкото съдбата на младия Вертер :))


PS. Съжалявам (извинявам се най-вече на себе си), че ще публикувам чалга песен, но това е песен, която успя да ме разплаче:

Стефани - Слеб теб