Въпреки че от седмици в главата ми се върти идеята за тази първа публикация, ето че почти 10 минути стоя, втренчена в монитора и не знам как точно да започна. "Вдъхновението" дойде от песен (както в 80 % от случаите). За пореден път се чудя как някой може толкова точно да пресъздаде мислите ти, емоциите ти, настроението ти, дори думите ти, като че ли е в главата ти...
Конкретно - песента е "Убиваме с любов" на небезизвестния Миро, но това едва ли е от значение. Важен е редът, който ме грабна и в който аз вложих собствен смисъл (часовете анализи по литература си казаха думата).
Прослушвам отново и отново песничката, а не бих могла да кажа колко пъти съм си повтаряла на ум тази част от текста.
Без щастие мога, без тебе не мога..
Точно... бих могла да понеса нещастието, на всеки се случва, по всяко време, но не мога да живея без спомените, колкото и болезнени да са. Самата мисъл да ги залича е неприемлива.. Сигурно може да се нарече детинско поведение, но не е първият, нито последният път, в който реагирам така. Осъзнавам, че е глупаво да се вкопчвам в нещо, което няма смисъл, няма бъдеще и никакъв шанс и въпреки това, като че ли напук на себе си го правя. Не че се чувствам особено добре, дори напротив, затова старателно избягвам задълбаването в спомените, но не ги изтривам, нито се опитвам да ги забравя. Не искам.
Няма коментари:
Публикуване на коментар