Без заглавие

Всичко отново пропада... Целият напредък за последните месеци... и отново черно. Усещам го, разбирам го и не мога да го спра. Просто няма за какво да се хвана, което да ме топли по-дълго време. Цялото старание, което вложих в отделянето от "депресарския период" с всичките му "депресиращи песни" и "черни мисли" и всичко ден след ден изчезва. Отново чувствам онова тъжното в душата, което ме води до безразличие - нито се радвам на нещо, нито се изнервям. Всичко просто си тече, минава, а сега не е момента да се отпускам на течението и да пропускам който и да е момент... "Любимата" ми безизходица - знаеш къде е проблема, осъзнаваш, че няма кой да ти помогне, ако сам не се издърпаш на повърхността и все пак не го правиш поради ред причини... Празници... За пореден път не са веселите, щастливи и безгрижни дни, които бих искала да бъдат. Както се пееше в една песничка - "празник е, а ми се плаче".... обаче трябва да "въртиш гюбек" на Нова година... ЕХ!!! Майка ми е на 500 км., а баща ми ще е сам утре вечер, на суха храна.... Как ми се иска да заспя за 2-3-5 години и всичко просто да отмине.........

Без щастие мога, без тебе не мога...

Въпреки че от седмици в главата ми се върти идеята за тази първа публикация, ето че почти 10 минути стоя, втренчена в монитора и не знам как точно да започна. "Вдъхновението" дойде от песен (както в 80 % от случаите). За пореден път се чудя как някой може толкова точно да пресъздаде мислите ти, емоциите ти, настроението ти, дори думите ти, като че ли е в главата ти...
Конкретно - песента е "Убиваме с любов" на небезизвестния Миро, но това едва ли е от значение. Важен е редът, който ме грабна и в който аз вложих собствен смисъл (часовете анализи по литература си казаха думата).
Прослушвам отново и отново песничката, а не бих могла да кажа колко пъти съм си повтаряла на ум тази част от текста.
Без щастие мога, без тебе не мога..
Точно... бих могла да понеса нещастието, на всеки се случва, по всяко време, но не мога да живея без спомените, колкото и болезнени да са. Самата мисъл да ги залича е неприемлива.. Сигурно може да се нарече детинско поведение, но не е първият, нито последният път, в който реагирам така. Осъзнавам, че е глупаво да се вкопчвам в нещо, което няма смисъл, няма бъдеще и никакъв шанс и въпреки това, като че ли напук на себе си го правя. Не че се чувствам особено добре, дори напротив, затова старателно избягвам задълбаването в спомените, но не ги изтривам, нито се опитвам да ги забравя. Не искам.