24. септември, събота. Остава ми точно 1 седмица. Една. След това тъга, депресия, хапчета, самота. Тъжното е, че още преди 3 месеца започнах да се страхувам от това чувство, още по-тъжно е, че ще прекарам ужасена последните си дни "в покой". Трагично е, че там трябва да развивам занапред живота си. А най-трагичното е, че това не е животът, който искам. И да, не съм единствената с разбити мечти, надежди; не съм единствената, копнееща за нещо по-различно, за нещо повече, но това едва ли действително утешава някого. Апатия. Понякога ми се получава, но когато не успея да притъпя емоциите и мислите ставам нестабилна. Станах нестабилна. Ту задълбавам в проблемите, после пък се вкопчвам в нещо хубаво (което в повечето случаи е само измислица, илюзия, или просто нещо далечно), следва период на безразличие, клонящо към омраза на всичко, понякога наблюдавам и елементи на нетърпимост, яд, агресия. Все "приятни" неща. А не искам. Но, очевидно, в живота не можеш да си правиш списъци искам-не искам, а аз не знам какво да направя. И въпреки това наивно опитах да си направя такъв за лятото, това лято, което вече свършва и нищо не постигнах. И ако доскоро намирах утеха в "малка съм, има време", след няколко месеца ставам на 20! Не е малко с оглед на нищо постигнато, и никаква основа за развитие. Дори в социален план. Вече буквално на пръсти се броят, дори да сложа "мама и тати" пак се се събират на едната ми ръка. (Трябва да подчертая, че това не е самосъжаление, а разсъждение, при това сравнително хладнокръвно написано; знам, убедена съм, че причината за това е в мен!) Не искам да бъде така! Искам телефонът ми да звъни, когато цяла година нямам интернет. Следователно, трябва да се променя?! А къде останаха "бъди себе си" и "трябва да те харесват, такъв какъвто си", "да те оценяват, докато те имат, а не след като те загубят"... Наистина.. не усещам това от никого, от никого, освен един. Един човек, когото ще загубя след по-малко от 2 години.
Все повече животът ми тръгва в посоката "учител-стара мома". Предостатъчно примери съм видяла.

Не искам...

For the heart I once had...

For The Heart I Once Had

Heaven today is but a way
To a place I once called home
Heart of a child, one final sigh
As another love goes cold

Once my heart beat to the rhythm of the falling snow
Blackened below, the river now flows
A stream of molten virgin snow

For the heart I'll never have
For the child forever gone
The music flows, because it longs
For the heart I once had

Living today without a way
To understand the weight of the world
Faded and torn, old and forlorn
My weak and hoping heart

For the child, for the light
For the heart I once had
I'll believe and foresee
Everything I could ever be

For the heart I'll never have
For the child forever gone
The music flows, because it longs
For the heart I once had

Time will not heal a Dead Boy's scars
Time will kill

For the heart I'll never have
For the child forever gone
The music flows, because it longs
For the heart I once had